Българската иконопис има хилядолетна история. Още от времето, когато княз Борис-Михаил приема в 864г. християнството като официална държавна религия, развитието на иконописта се преплита с историята на българската държава и превратностите на съдбата й. Първите майстори и художници, създали и украсили първите християнски храмове в България идват от Византия.

С налагането на християнството за официална религия през 865г. се възприема и култа към изображенията като проява на религиозност. Данните от сравни­телно малкото запазени образци се допълват от пис­мените сведения у наши и чужди автори, които разк­риват разпространения култ към иконните изображе­ния предимно на Христос, Богородица, св. Георги и други светци.

Единствените запазени икони от този период са върху керамика – необичаен материал за този вид изкуство, което обикновено се изпълнява върху дърво, метал, камък, кост или мозайка. Уникални са керамичните икони на Плисковско–Преславската култура. За основа се използва пано от керамични плочки, върху които се рисува с ярки бои. Изразните средства са плоско декоративно петно и контур. Закръглените, живи лица се различават от съвременните им византийски образци. Поради крехкостта на материала, до нас са достигнали малко произведения на този стил, при това във фрагментарен вид. Сред относително запазените произведения е известната керамична икона „Свети Теодор Стратилат“.

По времето на Втората българска държава в иконописта съществуват две основни течения: народностно и дворцово. Първото е свързано с народните традиции, а второто произлиза от живописта на Търновската художествена школа и е повлияно от Палеологовия ренесанс- с балансирани ком­позиции, логично построени фигури, хармонично изг­раден колорит.

Във времената когато България е част от Османската империя, иконописта заедно със славянската писменост и християнството спомага за съхраняване на народностно самосъзнание на българите. Въпреки липсата на нормални условия за творчество, броят на новопостроените и възстановени църкви, изцяло изографисани е голям. Стремежът към запазване на традициите и моделите от миналото се поддържали от общия консервативен дух на християнското изкуство. През XVIIв. век се забелязват нови тенденции в иконописта, които водят до подчертана стилизация на обемите, графич­но очертаване на гънките, подсилване на сенките в овала на лицата и пр. Декоративността е подчертана и от пластичния или врязан орнамент, обикновено поз­латен или оцветен в синьо и червено.

Възраждането носи обновление в иконописта. Строгата канонична живопис в новата епоха се обръща към действителността. Промените настъпват в типа на лицата, в пер­спективното

предаване на архитектурния и природен пейзаж, в мажорно звучащия колорит. Строгата догматичност на образите, пазена в продължение на ве­кове, постепенно отстъпва пред едно ново светоусе­щане, което проправя пътя на светското изкуство. Ярки, жизнерадостни цветове, персонажи в съвременни на епохата костюми, често изобразяване на български царе и патриарси — светци (позабравени в епохата на османското владичество) са сред отличителните белези на възрожденката иконопис.

През XVIIIв. в Атонската Света гора се формира ново художествено течение, обединяващо традициите на изтока, западния барок и влиянието на Итало-Критската школа. С това изкуство е свързано творческото на Захари Монах, който е рисувал в края на 18в. икони в Рилския манастир. В този период в някои градове и проспериращи райони се оформят художествени иконописни школи: Самоковската, Тревненската, Банската, Странджанската. Те са характерни със собствени стилови изрази и с няколко поколения потомствени зографи, някои от които са се учили в Европа.

От възраждането да нас са стигнали иконографски наръчници – Ерминии на български зографи с точни предписания за технологията за изработване на иконите на календарния цикъл, за техните иконографски схеми, облеклото на персонажите и надписите, които съдържат. Но въпреки строгата дидактика на канона, постепенно в иконописта проникват елементи на езически народни вярвания и практики, някои от които магически, характерни за българската душевност.

През епохата на Възраждането много еснафски сдружения и отделни съсловни групи определят за свои покровители и патрони светци, в чиито жития има елементи, по някакъв начин близки до заниманията и професиите им. Например св. Никола се счита за покровител на моряци и банкери, св. Илия е патрон на кожухарите, защото хвърля кожуха си от колесницата и т.н.

Във иконите на Възраждането се отделя особено внимание на образите на по-късно канонизираните български и славянски светци – Сава и Симеон Сръбски, св. Княз Борис, св. Патриарх Евтимий, св. Иван Рилски (считан за покровител на българския народ) и др.

Изкуството на иконописта утвърждава религиозното познание и носи чудото за докосване на божественото.

Произведения на българската иконопис могат да се видят в Църковния историко-археологически музей в град София, както и в Преображенския и Рилския манастир, църквите в Трявна, Арбанаси, във и край Велико Търново, Созопол, Несебър и други.
Иконописът е представен в архитектурно-етнографския комплекс „Етър”.