Денят след Димитровден е известен сред българите като “Мишкин празник”, “Митляци”, “Пуганци” или “Пуганшляко” (“поганец” означава “езичник” и е табуирано название на мишката). Според преданието мишките, змиите и къртиците изскочили от разпрания корем на един езичник, когото Св. Нестор или Мистор успял да победи в битката. Друга легенда разказва, че всички тези гадини излезли от тялото на дявола, когато то се пукнало под въздействие на миризмата на тамяна. И понеже мишките са представлявали винаги напаст за дома и за стопанството – за дрехите в сандъците и за зърното в хамбарите, на тях е отреден и специален празник. Обредността през тези дни (един или три) е насочена главно към умилостивяване на гризачите. Жените не използват остри предмети и сечива – не режат с нож и ножица, не секат дърва, не бодат с игли и не месят хляб, за да “не косят мишките с острите си зъби дрехите и посевите”. Навсякъде се предприемат определени магически действия за предпазване на дома от мишки. Най-старата жена замазва с кал или тор огнището и пода на зимника. Докато тя маже със затворени очи, друга жена я пита: “Какво мажеш, бабо?” Старицата отвръща: “Мажа на мишките очите, че да ослепеят и да не ядат дрехите и житото!” Диалогът се изрича три пъти. Често жените зашиват с червен вълнен конец предния и задния край на полите си. Докато шият, децата питат: “Какво шиеш, бабо?” Отговорът е: “Шия на мишките очите”.