В началния си период везбарското изкуство се развива върху богатото наследство на славянското везбарство в края на VIIв. и началото на VIIIв. от н.е.
С течение на времето то добива самобитен облик и чист национален характер, особеностите на който са запазени и до днес. То изобразява творческия дух на българката, изразен в колективно и индивидуално творчество, в търсения, импровизации и пресъздаване.
През периода на османското робство българката не престава да твори и продължава да създава нови високохудожествени творби с българската народна шевица. Постепенно, везането се превръща в един от най-ценените отрасли на българското приложно изкуство. В тези творби- плод на труд и търпение, българската жена влага любов към своя дом и към българската природа. Тя везе върху домашни тъкани от коноп, лен, вълна , памук и коприна с всички видове конци местно производство в богата цветова гама, също така със златна и сребърна сърма, с пайети и мъниста.
През епохата на Възраждането българското везбарско изкуство продължава традициите на миналото, като запазва най-ревностно народния си характер и дух. През този период основните материали за везане са домашните тъкани. Облеклото (сукмани, литаци и др. – за жените, а беневреци, ментета, салтамарки за мъжете) се изработва от шаяци за по-голяма част от населението.
При везането на българската народна шевица се прилагат различни бодове. Най-разпространените са кръстат, контурен, прав, двойно лицев, обримчващ, ажур и китка (кене). Най-подходящи за везане материи са ленът, конопът, вълната, памукът, коприната и целволето. Те трябва да са гладко тъкани и едноцветни.
Везането се извършва с или без канава. В древността, когато милиметровата хартия не е била позната, народната шевица се е везала непосредствено върху материята –грубо тъкани платове (коноп, лен, памук и др.) , на които нишките по тъканта по вътъка и по основата се изброявали лесно. В наши дни везането без канава се извършва само върху материи от рода на панамите. Без канава се везе и особения вид народна шевица, наречена „писан окай“. Работи се върху фина копринена материя, където моделът се нанася на плата посредством индиго.
В зависимост от бита и характерните особености на националното облекло на населението в България се очертават две етнографски области – източна и западна.
Според особеностите и орнаментите, които преимуществено са застъпени във везаните изделия на дадена област (растителни или животински изображения, човешки фигури, символични и геометрични орнаменти), според начина на везането и преобладаващите цветове, етнографските области се делят на райони.
Източната етнографска област се дели на: Русенски, Разградски, Шуменски, Габровси, Търновски, Сливенски, Старозагорски, Казанлъшки, Елховски и Карнобатски район.
Западната етнографска област обхваща: Видински, Врачански, Софийски, Брезнишки, Кястендилски, Пирински, Дупнишки, Разложки, Самоковски, Ихтимански, Троянско-Севлиевски, Плевенски, Ловешки и Никополски район.
Отличителна черта на народната ни шевица е нейната полихроматичност – многоцветност. Основният цвят във везаните изделия е червеният, който е характерен за много райони. Останалите цветове са допълнителни, най-вече в меки тонове.