Седмицата, която разделя Месни от Сирни заговезни, се нарича Сирна неделя или Сирница. Обичаите и празниците, изпълнявани през тази седмица, са свързани с прехода от зимата към пролетта. През цялата седмица, но особено във вторник и петък, се спазва строго някои забрани – жените не трябва да перат и да чукат с бухалки и да простират бяло пране, за да не бие града през лятото.
Седмицата завършва със Сирната неделя, наричана още Сирни поклади, Прошка, Големи заговезни, Велики заговезни. На следващия ден започва периодът на Великденския пост, Великите пости. Това са най-дългите пости в годината и продължават седем седмици. Денят на сирната неделя преминава в гостувания, младите непременно посещават по-възрастните си роднини – родители, братя, сестри, кумове. Целуват им ръка и искат прошка. Така вечерта, когато цялото домочадие седне около празничната трапеза да заговява, всички трябва да се помирили и да са си простили. Оттук и вечерята наричат Прощални заговезни, Прошки. Тъй като месните гозби вече са изключени, на софрата са наредени блюда с риба, баница със сирене, тутманик, мляко с ориз, сирене, яйца, орехи. Тази вечер за последен път преди Великденските пости се ядат млечни продукти. Присъства и неизменната за празника бяла халва. В миналото домакинята отделяла от гозбите, за да даде на сиромашки семейства, които нямало с какво да заговеят.
Един от най-съществените и типични обичаи за Сирница е паленето и прескачането на големи заговезнишки огньове. Главни участници в този обичай са пораснали момчета и ергени. Те събират клони и царевична шума за огъня през цялата изминала Сирна седмица и ги подреждат на купони по високите могили около селото. В различните български краища купните наричат сирници, олелии, оратници, ождалии, курковници, урбалки. Младежите от различни махали, разделени на групи, се съревновават кой ще събере повече клони и чии купни ще бъдат по-високи. В неделя вечерта ги запалват, като се вярва ,че докъдето стига светлината от пламъците, дотам няма да бие градушката. Високо лумнали в мрака огньове се виждат от всички в селото и създават празнично настроение.
На мегдана се извива последното преди постите смесено хоро – буйно и скокливо, за да растат буйни и високи посевите, особено конопът. След това хора не се играят чак до Великден. Малките момчета палят по улиците из селото огньове и изричат около пламъците хумористични стихове, често и не съвсем благопристойни. Цяла нощ мъже, жени, момци и деца прескачат огньовете за здраве, за плодородие, за да се предпазят от бълхи и за да не пада градушка. След това отнасят главни от сирнишките огньове у домовете си, за да не ги нападат бълхи и въшки.
Третият характерен обичай за Сирни заговезни е туйкането, чилкането на стрели от момците. Младежите изработват стрели от един вид меко дърво – мекиш. Тези стрели наричат чилки, чавги, перници, барутници. Вечерта на празника момците ги запалват от горящите огньове, завъртат ги в тъмнината и ги чилкат, туйкат, пяркат, т.е. изстрелват към дворовете на своите моми избраница. Това е придружено с изричането на хумористични пожелания, често със сексуален подтекст. .
В песните се възпява пробуждането на природата след дълга зима, разлистването на дърветата и идващата нова стопанска година. Старите хора обясняват, че обичаят се правил за берекет, за здраве и в чест на Зорницата. После се извива смесено хоро, наречено също „гора”. Привечер на хорото се хващат и по възрастните. В западните части на страната на Сирна неделя младите връзват люлки и се люлеят „за здраве”, като припяват кой ерген коя мома ще вземе.
